Думите нямат смисъл –
Те са като ивици на зебра –
Като казваш нещо, оставяш толкова много неща неизказани.
Слагаш ги една след друга, понякога се римуват, понякога не, но винаги оставят следа, като ивиците на зебрата. Те ви бележат, за да изпъкнете или да се скриете, редом с всички останали зебри.
Има ли сиво в тях или е само черно и бяло?
Дали това са “да” и “не”, ивиците на зебрата, или са само единици и нули, в дигитализирания вид?
Доколко сме черни и доколко сме бели, дали сме зебра, която е единствена по рода си?
Специални ли сме, или сме като всички останали, или пък нашите ивици са като отпечатъците от пръстите на една ръка?
И ако това е така, какво разказват нашите пръстови отпечатъци?
Оставят ли отпечатък думите ни за това, което отстояваме? Защо тогава ги използваме толкова безотговорно?
Ние сме направени от избори, какво да правим и какво не, какво да казваме и какво да задържаме в себе си, кога да изпъкнем и кога да се скрием. Дали това са ивици зебра или удари на пиано, редуващи “да” и “не” в живота ни?
Кой свири на пиано и кой рисува зебровите ивици, приятелю, който четеш това посред нощ?
Думите на хартията, черно-бели, като сменящи се ден и нощ.
Събуди се от съня си и виж светлината, светът няма нужда да е черно-бял!